Христос Воскресе!
18/04/2020
Бавното правосъдие е срам за майстора – прокуратурата
12/05/2020

Хвалихме Хитлер, после комунистите, а сега Запада

Яню Тодоров

Началото на този февруари бе топло. Не такова е било през зимата на 1945 г., когато вкочанен от студ и тревога мъж поема към гарата. Мястото е Дългопол, село от Провадийска околия, а мъжът се отправя на война. След три месеца ще бъде под австрийските Алпи, най-далечния рубеж на Първа българска армия срещу отстъпващия Вермахт. Днес този мъж кротко слиза от колело и посяда на пейка в Дългопол. Столетник е.

 

Няма лъжа, историята е жива –

 

роденият на 9 януари 1920 г. Яню Добрев Тодоров, ветеран от Втората световна война и човек в цветущо за възрастта си здраве, е един от малкото съвременници, чийто активен живот преминава в три Българии – Царската, на Народната република и днешната, може би демократична.

Дядо Яню е видял толкова много от първа ръка, че човек му става неудобно да се запита истина ли твърди или в учебниците е по-вярната версия. Говори енергично, но трудно му се разбира. Понякога губи памет в изреченията. И въпреки това казва важни за епохите неща. Думите му не са официална история, няма в тях гордост и слава. Препредават случки и впечатления от

 

непатетичния прост човешки живот

 

И една суха нишка от дистанцията на опита се носи в тях – за липсата на житейски избор: „Тъй де, правиш го, няма къде да идеш!”.

Роден е в Ново село, старото име на Дългопол. Родителите му са земеделци, отглеждат общо четири деца. Имат ниви, обработват ги, „де стигат, де – не” – за прехрана. Учи малко.

 

„Няма да те правя даскал”,

 

казва баща му. „На нивата бях, къде ще ида?”

През 1940 г. се жени. После служи 20 месеца войник. Ражда му се дъщеря (по-късно и втора). След 9 септември 1944 г. България се включва в офанзивата срещу довчерашния съюзник Райха. Някои българи се записват доброволци, но мнозинството са мобилизирани по каналния ред. Яню получава повиквателна. ”Мислехме, че повече няма да видим България. Война е, няма празни приказки.” В целия разговор повтаря: „Това бе болезнен фронт”. След малко става ясно какво има предвид: „България имаше четири армии, една пратиха. Мобилизацията бе хвърляне на мрежата – който шаран се хване, той отива на война. Такива като мен, дето нямаше как да се защитят и вършеха черната работа в селата и градовете, тях пратиха. Те опъваха каиша. Другите са ценни. Много болезнена война”. Тоест на фронта са

 

пратени голтаци и необразовани хора

 

Тия по от сой остават да градят новата България (и други ветерани са споделяли същото).

Първа българска армия воюва на Балканите, а част от нея се отправя към Унгария. Там са епичните битки при Драва – Соболч. Яню бил свързочник. Свързочният полк прокарва жици между частите в тила. Яню и другарите му побиват колове („10 сантиметра в земята, четири метра нагоре”). Опъват тел, навиват, охраняват я. Същинския ужас той научава от пехотинци, щурмоваци и артилеристи. И го чува от непрекъснатия грохот. Страхувал ли се е? „То се престрашаваш.”

Но ужасът не е само в предните редици. 20 души от свързочния полк

 

намират смъртта си

 

При нападение в тила? Не. „Бяха избити от наши хора – сърби и руснаци.” Но как, нали са в обща армия? „Абе армия, ама има всякакви хора… Един не може да се изяви, друг му пречи…” Дядо Яню млъква. Години по-рано е споделял неща пред познати, които е добре да останат погребани в миналото. Май иде реч за неразбории спрямо местното население, в които кой крив – прав решава карабината.

По време на военния поход не се е чувствал зле. „Храната идваше навреме, гладен не съм стоял”, повтаря няколко пъти. Спомня си за хубав типов хляб. Даже понапълнял. „Унгария, тя богата държава, нашите са им взели резервите.” Май леко насила, а? „Бе хич не са ги питали. Нас сега Запада пита ли ни? Германците питаха ли ни навремето, руснаците питаха ли ни?” Не си спомня за някакво особено отношение на околните селяни към съюзническата армия по пътя й: „Ми какво да направят – ние сме там, търпят ни”.

В Австрия опитва да контактува с местните, но не им разбира езика. Там българската армия пресреща британската. Следва връщане и дълго чакане в Белград за влак към България.

В Дългопол няма официално посрещане. Битието на Яню потича в нормално русло: обработва колективизираната земя, товарач на мелница… – цял живот тежък физически труд. И нито привилегии, нито лев към заплатата. Чак на старини получава стотина лева като ветеран към пенсията. Община Дългопол (отдавна град) му помага с дърва. Никога не става комунист.

В очите на дядо Яню политиката през трите Българии изглежда така: „Хората в Дългопол по царско време – един тъй, друг инак:

 

Ако аз съм комунист, ти си фашист.

 

Аз лично не се интересувах от политика. Хитлер хвалеха (има предвид властта, вестниците – бел. авт.). После комунистите дойдоха – тях хвалеха. Днес западняците хвалят. Малка държавица сме, който ни окупира, на него изпълняваме задачите”.

Спомня си за гоненията на евреи, срещу които обикновените хора нямало що да сторят. И за Народния съд, който бил хайдушка работа. Баща му не искал да дава земята на ТКЗС, но нямало накъде.

 

А партизаните? Мислите му са шокиращи:

 

„В гората се криели уж, не можели да ги открият. Бе там 10 човека стоят, трябва да ядат, да пият… Жандармите ги снабдяваха, те ги пазеха. Колко поста има, дето ги хранеха, носеха им… (обяснява как са пропускани ятаци). Сетне не признаха, избиха ги. Те, жандармите, ако знаеха, майка им щяха да…, ама не знаеха”. Всъщност на десетина километра източно от Дългопол е имало партизанско движение. До днес там села носят имена на партизани (Гроздьово и Цонево). Прочитът на възрастни хора в тях е коренно противоположен – в Дългопол било пълно с фашисти, затова се приказвали подобни работи.

А дядо Яню продължава да е откровен за живота, тъй както го е видял. Ако българите трябвало да се бият на страната на Хитлер, щели да го направят, „то не е по желание работата”. Най-тежко било времето след 9-и. „Каквото нямаше, това не вземаха комунистите” – изброява конфискувани жито, царевица, тикви и други продукти.

 

А днес? Днес е както винаги:

 

„Ако имаш добра заплата, добре си. Ако нямаш, не си добре”.

Сега дядо Яню си наглежда градината, сее лук, чесън, картофи. Пазарува с колелото. „Каквото падне – ям, когато ми се доспи – лягам. 100 години не са малко. Чудя се как съм оцелял при немотията. През комунизма беше най-зле”, казва столетникът.

Мнозина със сигурност няма да са съгласят с част от оценките му за събитията. Но животът на Яню Добрев Тодоров е пъзел от сложната истина. Живот през болезнени времена и тъй непретенциозен, че винаги ще е невидим за летописите.

 

10.5.2020

Източник тук.

Comments are closed.

error: Content is protected !!