10.11.1989г. Тази „светла дата“ от най-новата българска история.

Какво си спомням ли!? Точно в този период набори 70 и 71 бяхме в „Академията на бай Добри“, както тогава „благозвучно се назоваваше „казармата“ и отбивахме военната си повинност. Та на въпросната дата моят набор 71, тъкмо бяхме положили клетва за вярна служба на родината и бяхме прибрани обратно в поделенията и застъпвахме на наборна служба. Години по-късно, при разговори с колеги и приятели за този период от живота на всеки тогавашен младеж стана ясно, че всички, които сме били по това време в бойни поделения, както и поделения за бойна подготовка или поддръжка сме били в държани в пълна изолация и информационно затъмнение. Няма да забравя как в началото на ноември по всички помещения мина „тараш“ от офицерския състав и всички радиоприемници бяха прибрани, а единственият достъпен за войската телевизор в „стаята за отдих“ се оказа „под ключ“, при положение, че до този момент ни караха „по задължение“ да гледаме телевизия всяка вечер от 20.00 до 20.30ч. (всъщност да гледаме соц.новините, които честно казано никой не искаше да гледа). От началото на ноември 1989г., до февруари 1990г. и отпуските за „войската“ бяха „вдигнати на трупчета“ (т.е. не се разрешаваха), а всички . Та по тези „прозаични“ причини, голяма част от моето поколение всъщност нямаше представа какво става в „цивила“, т.е. извън оградата на поделението. Когато в края на февруари 1990г. падна „мораториума“ върху достъпа до информация от „външния свят“ с изненада научихме, че са станали „големи промени“ и, че България вече е „друга“ и ни очаква „истинско светло бъдеще“. Ни повече, ни по-малко.

Когато се уволних през май 1991г. се озовах в наченките на един свят, за който (както се оказа в последствие) нямах никаква подготовка и имах напълно илюзорна представа, която в по-голямата си част се оказа компилация от надежди и мечти, гарнирани от невероятното „изобилие от информация“, което бе започнало да залива народа (и което както се оказа в последствие, в по-голямата си част е било чиста дезинформация и отклоняване на вниманието).  Илюзиите ми започнаха да се разбиват една по една в хода на последвалите събития и с нарастващо притеснение започнах да осъзнавам, че всъщност вместо в свободен и уреден свят на „истинска демокрация“, в който  нашето общество да се развива и всеки да има възможности за развитие според способностите и усилията, които полага, съм се озовал в „епохата на дивия капитализъм и първоначално натрупване на капитали“.  Появиха се „бизнесмените“, които „правеха пари“ , а „далавера“ стана модерен израз и навлезе трайно в речника . „Бизнесмените“ за почнаха да харчат пари и да демонстрират „положение“ и закономерно (в моите очи тогава) се появиха „мутрите“ (които после станаха „застрахователи“), и започнаха да застраховат „бизнесмените“, като резултата от това беше, че някои „бизнесмени“ още тогава си вдигнаха чукалата и изнесоха „бизнеса“ си в страни, в които няма такива „услуги“, други започнаха да си плащат „застраховките“ с надеждата, че нещата ще се оправят и понеже държавата нещо не се оправя с „нарастналата престъпност“, то „застрахователите“ ще въведат „някакъв ред“, а трети просто си „купиха застрахователи“ и смятаха, че така са си решили проблема. По-късно се разбра, че „умно“ са постъпили само тези, които си изнесоха „бизнеса“ ( а и те самите) от България, защото не мина много време и … „застрахователите“ станаха „бизнесмени“ и „основни инвеститори“ в икономиката на България.

После … после разбира се последваха „застрахователните войни“.

През това време „политиците“  бяха заети да „демократизират“ държавата, да „освободят“ народа от непосилното бреме да се кахъри за каквото и да било, като му обясняваха, че това „политиката е много сложно нещо и не е за прости хора“, като в тази си борба за „освобождение“ след „неимоверни усилия“ го освободиха първо от „комунизма“, после от „всички пагубни последици от комунизма“ (като безплатно здравеопазване, безплатно образование, и куп други такива подобни безплатни или безсрамно евтини неща, като например карти за почивки и санаториуми, транспорт, ток, вода, горива и т.н.), включително и от огромна част от „невероятното тегло“ на стопанисването и поддържането на държавната собственост, като му обясниха, че „държавата е много лош собственик и стопанин“ и за това най-разумно е народа да се разтовари от „теглото“ да финансира стопанисването на тази собственост и вместо това трябва да я „продаде“ и с получените пари едва ли не ще заживее „безгрижно и щастливо до края на дните си“. (Всъщност, като се замисля … май не са излъгали много, защото „края на дните“ на народа май взеха да се виждат, проблема е само в „безгрижието и щастието“. ) После решиха, че трябва да „освободят“ народа и от „теглото на общинската собственост“, в замяна на по-добра инфраструктура. И тъй като народа взе много да мрънка и недоволства от ефектите на „освободителния процес“, който благозвучно се назовава „Преход“ (алюзията с „Изход“ от Библията предполагам е напълно случаен), „политиците“ решиха и те да се разтоварят от „непосилното бреме на управлението“ като „споделят“ част от отговорността за осигуряване на благополучието на народа със самият народ и … набързо трансформираха някои конституционни „демократични права“ в „демократични задължения“, като социалното и здравното осигуряване например. Ми тъй де. То не може да разболяваш и да си седиш в къщи, да се лекуваш в болници, за които държавата да плаща (нищо, че държавата междувременно се беше освободила от „удоволствието“ да стопанисва по-голямата част от болниците, като стимулира и общините да последват този „челен опит“, както и че беше се разтоварила от ангажимента да плаща заплати на медицинските работници, като междувременно ги изрита всички на „частна практика“ и ги накара да станат търговци), а и с тези „наследени от комунизма“ пенсионери къде ще му излезе края.

Даам… Но да не се отплесвам.

 Та докато „политиците“ ни полагаха гореописаните „сизифови усилия“ ( и междувременно „разтовариха“ значително държавния бюджет, в имено на народа от най-различни харчове, като тези за наука, образование, култура и тям подобни „ненужни неща“), те междувременно „се бореха с „нарастващата престъпност“, като първоначално (докато не им пречеше) я „заклеймяваха“ с декларации, после взеха да се борят да „регулират“ постепенно „застрахователния бизнес“, като ту го „ограничаваха“, ту го караха „да си къса опашката“, ту да приема „благоприличен вид“ и да почне да носи „бели якички“, ту му посочваха, че има и „други благовидни и полезни  форми на изява“, като „банкерство“ например. Но тъй като „застрахователния бизнес“ беше много упорит „борбата“ стана жестока и мина на „пълен контакт“ и …. от последвалия „жесток въргал“ стана такъв „калабалък“, че до ден днешен много хора не могат да различат и идентифицират, точно кои спечелиха и дали не се пръкна някакъв „Фанкенщайн“.

Всички говорят, че тогава (след 10.11.1989г.) „паднали привилегиите на върхушката“, медиите получили „свобода на словото“ и „достъп до информация“ и чрез тях вече и самият народ  вече бил „информиран“. Дрън-дрън-та пляс. Колцина от нас простите „дебили“ имаха представа какво става въщност и че докато вярвахме, че сме „статисти“ във филмова продукция, след заснемането на която всички ще си получим „хонорара“ за търпението и участието, то всъщност е било предаване на живо и „хонорари“ няма да има!??

Ще ви кажа – Всичките 80% от българския народ, които повярваха че нещо генерално се променя тогава.

Да. Наистина сме пълни „дебили“ тези, които стоим все още като „статисти“ очакващи хонорар от тази „филмова продукция“ и не сме част от „актьорския състав“, „авторския колектив“, „продуцентите“ или „снимачния екип“, а не сме се възползвали от „свободата на движение“ и ориентирали към по-переспективна „продукция“, в която поне „плащат нещо“ на „статистите“. Имаме обаче и друга опция – Да сменим „предаването“ от тази „снимачна площадка“ и „продукцията“ да върви занапред по написан от нас самите сценарий.

Автор: Чукундур Дебилов Балкански