ИВЕЛИНА АТАНАСОВА: ДЕЦАТА ТРЯБВА ДА БЪДАТ УЧЕНИ ДА МИСЛЯТ

Ивелина Атанасова е изключителен човек. Срещнахме с нея за първи път след нейна покана да говоря нещо вдъхновяващо на годишната конференция “DigitalKidZ” в НДК. По това време още работих по проекта “Прозорци към Света”. Това беше един мой опит да предоставим безплатни курсове на младежи за компютърна грамотност и да речем, интернет-програмиране. Затова имах идея и мнение за ИТ бъдещето на България. Мнение все още имам, и малко познание, но далеч по-малко от Ивелина. Тя е жена на едва 30 години и вече 5 години сама организира конференции как да учим децата си в сферата на информационните технологии. Защо? Защото е майка. Защото вижда, че системата не работи за нейния син. И за нито едно друго дете, между другото.

Много ме впечатли, от пръв поглед с нейната увереност и вяра в каузата й. Попитах я за тази кауза. За необходимостта от коренни промени в сферата на образованието, така че децата ни да са подготвени за това близко бъдеще, в което може би най-добрите им приятели ще са виртуални или дигитални. Малко хора си дават сметка колко бързо светът се променя. А образователната система – освен другите 1000 пропуски – изобщо не е приспособена за “Новото Време”. Един разговор с Ивелина Атанасова. Човек, който обича големите крачки. Човек с ясна цел без да губи много време с общи приказки. Понякога ми припомня на Маргарет Тачер. Желязна дама и човек със много силно изразена визия и мнение.

Патрик Смитьойс

---

Ивелина, защо, според теб не се прави сериозна реформа в образованието, която да го изравни с нахлуващите с бесни темпове нови технологии?

Едно от основните предизвикателства в българската образователна система са т.нар. “застаряващи учители” в предпенсионна възраст, които съставляват половината от ангажираните в системата. Те са живели в едно различно общество, където ролята на технологиите е била почти незначителна и са с “базови” дигитални познания – според проучвания в областта. След 30 години работа, те нямат вътрешна мотивация и потребност за промяна в оставащите им няколко години трудов стаж.

Напредничавите пък споделят за административни спънки, най-често от страна на директорите, които следват стриктно предписанията на Министерство на образованието. Тоест, за да видим промяната в училище тя трябва да бъде “спусната”, утвърдена и преди всичко наложена от МОН. Това предполага ясна стратегия и устойчива дългосрочна визия за развитие и промяна, която все още не съществува.

Тогава защо министерството не взима важните мерки  за промяна?

За да видим промяната, е необходимо да се промени светоусещането. И това засяга цялата нация, цялото общество. Технологиите са тук, за да останат. Отглеждаме деца, които не познават света преди технологиите, а все още не си даваме сметка, че технологиите вече са променили начина, по който те учат, забавляват се и живеят. Образователната ни методология в текущия й вид е морално остаряла, защото все още обслужва потребностите на едно индустриално общество, а ние отдавна живеем в информационната ера.

И още нещо. За да бъдат промените в училище устойчиви, подготовката на децата за този нов “дигитален” свят трябва да започне у дома. Ето защо диалогът учител – родител – дете е толкова важен и ето защо, когато говорим за промени “отгоре” те трябва да се случват паралелно и “отдолу”.

Добре, това го приемам веднага. Тогава може ли да се каже, че ситуацията в образованието може да изглежда така – примерно в София има 300 основни училища – в 100 от тях следваме тази система, в другите 100 нещо различно и 100 остават в стария хаос. А вие си избирайте…

Не мога да ти отговоря на този въпрос, защото това не са решения, които аз бих взела и аз бих направила.

Защо?

Защото смятам, че би било твърде радикално да се събудим утре и да решим, че искаме някаква напълно нова образователна система, тъй като тази не ни харесва или още по-лесно ще копираме и наложим чужд успешен модел. Не се прави така.

Добре, хубаво. Обясни ми как постъпваш. Или ти с всичките тези мъдри приказки, които на мен ми ги каза, отиваш в министерството или в някаква държавна дирекция и започваш да обясняваш, че трябва да има промяна?

Ами, не. Моята мисия с DigitalKidZ е да подкрепя техните усилия, вършейки своята работа по най-добрия начин и в активен диалог и сътрудничество. В крайна сметка “децата на България” са наша обща отговорност, те не са чужди. Вярвам, че промените трябва да започнат не от управниците, а от нас като общество.

Моят подход е да работим активно с родителите, защото дигиталната грамотност и възпитаването на дигитални умения трябва да започне от ден първи на детето и това се случва у дома. Работим, разбира се и с учители, за които организираме тематични уъркшопи и работилници, за да повишат дигиталната си грамотност и умения и да възобновим ефективния диалог със съвременните деца в клас.

Семинар на DigitalKidZ за родители

Виж, за мен е важно да се изясни този процес в държавата  – кой, какво налага, откъде. И въпросът е, че ако първо искаш да спечелиш доверието на всичките 2 милиона родители в България, ще ти трябват 16 живота. Не е ли добре да убедиш родителите на децата от няколко класа в началното училище в твоята кауза, да имаш жив пример как действа твоята идея и с нея да идеш в министерството и да предложиш да се направи в цяла България, след като е толкова важно. Ето това не мога да разбера, защо не го правиш?

О, с този подход, предвид системата, ще попадна в омагьосан кръг. Защото, за да влезеш в едно училище, трябва да получиш разрешението на директора, той пък от министерството и т.н. Ние правим иновативни обучения и те са много по-подходящи за  неформалния образователен сектор. Въпреки че имаме добър диалог с Министерството на образованието, политическата система е твърде неустойчива, дори и в момента сме със служебен кабинет (януари, 2017), после избори и т.н. и това пречи на предвижването и разрешаването на проблемите. С кого да говоря в ситуация, когато динамиката е толкова голяма? Освен това, аз не желая нещата да станат на всяка цена, предпочитам да станат по правилния начин и преди всичко да бъдат устойчиви.

Жена на годината за 2016

Нека преминем към мисията IT kids, с която ти си се захванала, с какво вие можете да промените системата?

Нашата инциатива подкрепя децата да израснат като емоционално устойчиви личности, които ясно познават своите граници, желания и потребности и правим това в аналогова среда. Без устройства и джаджи. Ако едно дете не може да общува в реалния свят и да разпознава своите емоции, то няма да може да го направи ефективно и безопасно и във виртуалния свят. Именно това е причината да наблягам постоянно на “емоционалната интелигентност” и “уменията на 21 век”, които в образователната програма на DigitalKidZ предшестват IT уменията и програмирането.

Целта да научиш едно дете да програмира е да развиеш неговото аналитично мислене и умението да решава проблеми в реална среда, да бъде иновативно. Това няма как да се случи, ако то не е приучено да използва технологиите като инструмент, който надгражда личностните му умения, ако не ги познава и за съжаление, ако родители и учители не сме се постарали да изградим устойчива база, на която детето да стъпи. Тогава вероятността да изгубим “човешкото” във виртуалната, имагинерната среда е огромна.

Хубаво, когато едно дете не е подготвено да влиза в сайтове с непочтен контекст и да играе през цялата нощ някакви игри,  като „убива” за един час 3000 души и т.н., какво би могло да му стане ?

Гледали ли сте “Her”? Изгледайте го. Във филма, главният герой, в ролята Жоакин Фьоникс, се влюбва в операционната система, програмирана да бъде негов личен асистент. Когато човек не познава границите си – къде свършва човек и къде започва машината, вероятността да се “размием” във виртуалността е огромна. И не става дума за конкретния случай и дали гаджето на сина ни след 10 години потенциално може да бъде робот, а за това, че във времето на “бързите кредити”, на бързите решения, на Google и във време, когато изпълнението на всяко наше желание е на един клик разстояние, ценностите са това, което може да реши бъдещето ни.

Технологиите са инструмент и следва да бъдат възпитавани като такива, защото не е нито “ценно”, нито правилно да заместваме семейната вечеря с чат по телефона, играта навън с игра пред монитора, а най-желания подарък за рождения ден да бъде последен модел iPhone, “защото всички в класа имат”.

По време на своите обучения и когато работя с деца аз не забранявам телефоните, не карам децата да ги изключват и не ги събирам в ъгъла, но никой не ги използва … защото е въпрос на уважение. За мен уважението е ценност!

Как се стигна до момента, когато осъзна, че това е твоята мисия в живота?

Близо 15 години се занимавам с маркетинг стратегии и анализ на потребителското поведение. Като консултант по бизнес развитие, моята “супер сила” е в това да “прогнозирам” какво ще се случи с икономиката, с конкурентите, с нишата в следващите 10-15-20 години, за да изградя иновативни, но устойчиви модели и продуктови линии.

Освен това съм майка. Моят син расте в същия този свят и учи в същата образователна система с всичките й недостатъци – естествена моя реакция беше да започна да възпитавам у него умения, които ще му служат в бъдещето, а не да утвърждавам “моделите от миналото”.

Когато Мартин тръгна на училище, осъзнах дълбочината на проблема – как ниската дигитална култура при родителите формира ниска дигитална култура и при децата. Проследих как това рефлектира в поведенческия профил на децата, върху успеха в училище, мотивацията и комуникацията. За мен този тип анализ беше естествено поведение, във връзка с работата ми – правя го близо половината си живот.

Първо беше конференцията DigitalKidZ, за да споделя опит – своя и на ескпертите, с които работя. После създадохме образователната програма DigitalKidZ Клуб. Появиха се книгите, учебниците, игрите в помощ на учителите.

Някак неусетно стана – хората ни питаха, ние отговаряхме. Всеки път затварях очи и се доверявах, че “ако трябва, ще стане” ще намерим нужната ни финансово подкрепа, за да го организираме – нека не забравяме, че ние предприехме социална инициатива в обществена полза и разчитаме основно на дарители. Надявам се да намерим нужната ни подкрепа и за напред.

Ще обясниш ли? Твоят син не е имал проблемите на съучениците си, така ли?

Не. Мартин е дете като всички други и във възпитанието му срещам своите предизвикателства, но за момента интернет и употребата на дигиталните устройства не е едно от тях.

Не съм идентифицирала потребността да забранявам, но правилата са част от нашите семейни ценности, както и личният ми избор за употреба на софтуери за “родителски контрол”. Той е запознат с това и го приема, по същия начин, по който му е наложено да си мие зъбите вечер, например.

Вярвам в “контролираното доверие” особено, когато това касае един тийнейджър. Уча другите как да наложат същите правила и защо те са важни. Вярвам, че всеки родител прави най-доброто, на което е способен за децата си, но дали това е така, разбираме, когато е твърде късно. В същото време, вярвам в осъзнатия избор – за да решиш кое е “най-доброто” трябва да имаш избор между поне две неща. Ако не познаваш технологиите, не можеш да избереш да възпитаваш тяхната употреба. А няма как да твърдиш, че ги познаваш, ако детето ти борави по-добре с тях от теб.

Дигиталните компетенции не се отнасят само до това да знаем как да сърфираме в мрежата – Европейската рамка за дигитална компетентност на гражданите очертава пет области, които определят понятието „дигитално грамотен“: обработка на информация, комуникация, създаване на съдържание, безопасност и разрешаване на проблеми.

Каква беше ползата от тези ваши конференции?

Целта на нашите конференции е преди всичко да обедини учители, родители и деца. Те залагат на практични съвети, ясни методики и запознават аудиторията с най-добрите експерти в областта, за да срещнем хората с партньори, на които могат да се доверят за проблеми, които ангажират ежедневието им.

Нашата цел е да даваме конкретни и ясни съвети, и стъпки за преодоляване на предизвикателства, които срещат родителите и учителите.

Лятото започнахме да издаваме онлайн наръчници със съвети за “аналогови родители”, които разпространяваме безплатно чрез нашия сайта. Това даде резултат и вече работим с все повече родители в цялата страна.

Именно, за да достигнем до всяко кътче на България, преди няколко седмици на пазара излезе и първата ни образователна игра – DigitalKidZ Imagination.

Имаме запитвания от различни училища и учебни центрове за отваряне на DigitalKidZ Клуб и в други градове.

На тези конференции идват ли представители от частни училища, от министерството, въобще от училищата, да речем?

Да. Истината е, че идват. По време на петото издание на конференцията – ноември, 2016, заместник-министър Диан Стаматов беше част от Кръгла маса, посветена на образованието, в която взеха участие г-жа Валери Дрейк – френското аташе по културата и образованието, г-жа Рита Ванс, която представляваше „Finland education export“ и пристигна в България специално за събитието, Любов Костова от Британския съвет и Фондация „Америка за България” – най-големият инвеститор в образованието на страната.

От цялата тази ваша практика, един обикновен човек ще си каже: „Тези хора със сигурност имат някакви залички и сами организират курсове, след класни занимания за децата.“ Е, как стоят нещата при вас?

Това ми е много любима тема, защото DigitalKidZ е Фондация с обществена полза. Като такава, набирането на необходимите ни финансови ресурси за изпълнение на мисията е критичен елемент.

Дълго време опитвахме да гостуваме на различни организации и да си партнираме с други. Установихме, че моделът не е устойчив и не ни позволява да се развиваме. Така че поехме риска и от март месец имаме свое място – DigitalKidZ Hub. В него създаваме и валидираме новите образователни методологии, базирани на познанията и уменията ни в унисон с изготвените препоръки за трансформация на българското образование, според “компетенциите на 21 век”. Работим с деца на възраст 7-12 години. Вече обявихме програмата си за предстящето STEM лято, а на 01 юни планираме да имаме “Отворени врати”, за да могат всички да надникнат в нашия чуден свят, изпълнен с мечти и иновации.

DigitalKidZ Hub се намира в кв. Изток, точно срещу бившият хотел Плиска и работи всеки ден – приемаме гости по всяко време.

Ивелина със сина си Мартин

Това вероятно е „заличка”, с един учител или един от вас, който просто на фиксирани часове посреща една група деца?

Всъщност имаме вече трима учителя, но да, докато не намерим ефективен начин да влезем в клас, ще работим така – в нашия DigitalKidZ Hub и гостувайки при партньори.

В началото на изтичащата вече 2016/2017 учебна година във всички училища влезе програмата „Твоят час“ и макар DigitalKidZ да беше одобрен като партньор, никой от “заинтересованите” директори по училища не успя да организира график за ползване на необходимите ни помещения, за да реализираме партньорството.

Чакай, всички училища имат компютърна зала…

На нас дори не ни трябва компютърна зала, защото нашите деца работят с таблети и с преносими дигитални устройства, който осигуряваме ние, включително необходимия ни за обучението софтуер, абсолютно в крачка с времето.

Добре, два въпроса тогава. Твърдиш, че финансирането е много трудно за фондацията с обществена цел, но предполагам, че за такива курсове поне можете да таксувате някаква сума.

Това за момента е един от начините, за да си гарантираме самофинансиране и устойчивост на проекта, без предлаганите от нас промени да бъдат отлагани безкрайно в бъдещето.

Аз съм сигурен, че много родители биха се радвали да получат първоначално упътване за децата в интернет – къде да търсят, къде да ходят, къде да не ходят. Въпреки че по-добре това да не им го казваш на децата, защото именно там ще ходят.

 

 

Но, за да имате  по-бързо и грандиозно развитие би трябвало първо да обучите 10-20 учители…

Не. Първо трябва да създадем “контролирана среда”, в която да наблюдаваме и анализираме предлаганите промени, да взаимодействаме с децата и да проследим тяхното развитие. До колко предлаганата промяна в образователната методология води до нужните резултати.

Когато едно дете дойде при нас за първи път в DigitalKidZ Hub и разбере, че единственото правило е да бъде част от групата, да следва себе си и да реши поставения му проблем, но няма правилен и грешен отговор, то се стъписва. При нас провокираме децата да мислят и да изразяват чувства и емоции, а това в класната стая е забранено. Те работят в екип. Не са организирани по възраст, а по интереси и освен това в началото на деня всеки има една и съща поставена цел, но изпълнението й е лично решение според персоналните им възможности и предпочитани инструменти, а ролята на учителя е да модерира и подкрепя процеса, не да го контролира.

Ние уважаваме личността и индивидуалността на всеки и го подкрепяме да бъде себе си – съвременната българска образователна система ги изгражда “по калъп”. Въпросът е как промяната да стане възможна “без да залитаме” и по най-безболезнения за всички начин.

Вече пишем учебници за учители, които ще им помогнат да променят инструментариума, с който работят и да организират учебния процес по един нов начин.

Ето такива неща искам да чувам. Представи си, че утре ти си министър на образованието. Какво ще направиш? Представи 5-10 конкретни и неотложни неща, които трябва да бъдат променени.

 

Децата имат нужда от персонално отношение и обратна връзка, не да покрият хорариума от три контролни в края на срока и 15 задължителни книги в края на лятото, за да бъдат мотивирани и да учат с любов. А ученето е тяхна естествена реакция на заобикалящия ги свят.

Вместо това ги въвличаме в някакво безумно ежедневие, организирано в строги правила и забрани – 40 минути учат математика, после се преобличат и тичат за физическо, малко български език и литература, малко труд и техника, но без техниката. След училище ходят на някакви уроци да научат нещата, които е трябвало да учат в училище, съботите и неделите са на допълнителни уроци, където учат неща, които не са учили в училище. Завършват и отиват на пазара на труда, където “никой не ти гледа дипломата” и от тях се изискват комплексни умения, които никой никога не им е преподавал . В резултат на това или се демотивират или тръгват по безкрайни квалификационни обучения и семинари.

Какво всъщност учат съвременните деца в училище и как съвременното българско училище се превърна в “занималня” вместо в “образование”?!

Добре, съгласен съм. Хайде четвърта точка.

Всичко бих сменила, ако ме питаш. Бих вкарала повече дигитални устройства. За мен една от най-големите грешки, които правим е, че забраняваме на децата да ползват мобилните си устройства в час. Защото в нормалния живот те за всяко нещо питат Google. Няма вариант, в който знаеш всичко и си компетентен по всички въпроси.

Вместо да ги учим как да отсяват истината от неистината в откритите резултати и да четат “между редовете”, ние си затваряме очите и после се възмущаваме на заглавията “Шок и ужас!”, които заливат медиите ни.

Просто проверяваш на шест места и тогава си вадиш извода…

… и тогава си правиш избора, но за целта някой трябва да те е научил да мислиш, не да възпроизвеждаш информация.

Едно е уважението към авторитета, друго е липсата на мнение и мисъл. В много класни стаи, работното бюро на учителя все още се намира на подиум, едно ниво над чиновете на децата, внушавайки респект и уважение, неговата дума е закон и неговата истина е единствената общовалидна. Защо? Нима научните теории не биват опровергавани? Нима има безгрешни хора? Време е диалогът в класната стая да стане “преоткрит” и вместо урокът да бъде зазубрян и възпроизвеждан, за да получи ученикът шестица, да бъде дебатиран, коментиран, да се ползват външни източници и нови, модерни теории.

Училището трябва да възпитава “мислещи” хора, а не “коне с капаци”.

Вярвам също, че имаме нужда от промяна на средата, в която децата учат. Не може съвременният работодател да търси у служителите си  “умения за работа в екип”, а децата ни 12 години да гледат гърба на другарчето си в клас и да очакваме те да са развили подобни умения.

Има ли някакви предмети, които трябва да премахнем и други да сложим на тяхно място?

Бих добавила дигиталната грамотност от първи клас, а онлайн сигурността в четвърти. Бих интегрирала програмирането и работа с роботи в часовете по математика и трудово, защото те развиват еднакво добре аналитичното мислене. Бих насърчила използването на образователни платформи в чуждоезиково обучение и като цяло бях организирала обучението тематично, по проекти, в които децата развиват различни умения паралелно. Именно това цели промяната на образователната методология във Финландия – да премахнат обучението по отделни предмети и да го заместят с преподаване чрез явления, където новите умения и познания биват придобивани в контекст, а не като отделни парченца.

Технологиите биха могли да са изключително полезни в подобно начинание. Децата ни са свикнали с тяхното използване, време е да се променим и ние и да ги използваме в класната стая, вместо да се хвалим с новите си шкафове, в които заключваме мобилните им телефони.

Добре, но тук ще има спорни мнения по „трасето”, защото какво ще се случи, когато учителката преподава,  а детето си вдига телефона и почва да говори с баба си?

Въпрос на добро възпитание е да не прекъсваш човек и да не си вдигаш телефона по време на разговор. Ти като идеш на работа не ровиш и не говориш по телефона по средата на бизнес среща, нали? Виж колко е просто.

Защо детето говори по телефона си в час и го използва…за да преписва ли? Защото вместо да се променим и адаптираме, ние продължаваме да контролираме и налагаме статуквото, с което сме свикнали. Ако децата преписват, нека контролните им са електронни или изпитите да са на проектен принцип и със защита на теза, а не отговор по тема, която преповтаря написаното в учебника или тест.

Може би всичко това трябва да бъде извършено от нови учители?

“Нови” като усещане, но и “нови” като отношение. Учителската професия заслужава да бъде издигната на друго ниво.

Във Финландия, учителят е една от най-уважаваните професии в обществото. Учителите са тези, които подкрепят всяко дете като свое и развиват неговите индивидуални качества и умения, за да бъде може то да израсте като пълноценна част от това общество.

Но така беше и в България преди промяната…

Но виж, че го каза в минало време. Няма как да говорим за промяна в образованието, ако продължаваме да гледаме с носталгия към миналото и ако нямаме уважение към хората, които упражняват учителската професия.

Учителят заслужава подкрепата и уважението първо на родителите, след това на децата ни. Това следва да се възпитава – надявам се с всичко, което правим с DigitalKidZ някак да успеем да възстановим диалога и този вид уважение.

Изтоник: Свободни.com